просто се нуждая от реалност. незавима от другите. такава, която не се изменя. окупиран ми е самият център. и е необходимо да го изместя мъничко. аз съществувам и съм тяло. имам история. но и съм повече от нея.
повика на корена ми ме пронизва. аз го гледам и го галя. с неговите цветя. с неговите скалисти брегове. с лицата му. с погледа му сенчест и тъмно-син. с неговата твърдост. и простота. безречна и красива, зелена простота. но не пустош. а сънище. аз тук не съм. и трябва да стане. но само ако нося миналото в сърцето си. само онзи който пази миналото си може да зрее. той  носи в себе си, плода си.  е с
моята история, моята приказка, легендата която представляват окъсаните пътища и мълчаливите усти, веждите гайтани, тъгата, простота.
чрез пътя трябва да се научиш на минало!
имам да разкривам цял един свят!

имам тази каишка- желанието да остана в историята. желанието да бъда някой. героят който се е прочул  по целия свят.

днес много мина.
съществено- не можеш да обичаш онова, на което сложиш граница. любовта е сама по себе си онова, което се движи и което свързва всичко. свързването кара нещата да излизат от себе си и да протичат едно към друго. защото свързването показва принадлежността им към едно и същото. но свързването също така е в началото на промяната на всяка граница. за това: онзи който вижда границите, не ще може да обича- каквото и да е.
но това не ще рече просто- едно е свързано с друго. а ще рече това- всяко едно нещо от света има безкрайна възможност за развитие. защото съдържа в себе си всички други възможности. но затова се обича. обича се онова, което е безгранично.

друга важна подробност беше идеята за надгробна плоча, надпис и въображението, което ти предписва минало, откъм реалността на един идеал за смърт.

както и историята за детелината с четири листа.

вчера: англичаните- прекрасно. постановката за любовта и страховете, на моста. чудовището, което трябва да победиш.

елизабет- тейер

първо ми е нужно място. прозрачно. с пухкави бели мисли.
и цялото на птици. птици прелетели петдесет морета. без очи. без език. и с крила като кораби. гъвкави и жилави.
място в което не се почива, нито се работи, нито се отлага, нито нещо се започва, нито се довършва, нито ей сега да го няма.
нужно ми е място което да съществува.
да бъде пълно. толкова пълно, че едвам да се понася.
едно място, което отвсякъде кънти, кънти и отеква навсякъде.

дървото как расте. никой няма да го види. нито ще си го обяснява. дървото расте и толкоз.
но има една дупка в земята. черна и топла. в която нещо става. и за това се мълчи. защото е трудно за понасяне. чудовищно и велико. дървото расте - и толкоз.